Константин Скоркин: Русия продължава да плаща висока цена за Крим
В изявление, оповестено тази седмица от АВС, Джо Байдън отговори утвърдително на въпроса палач ли е Владимир Путин . И още - американският президент се закани, че ще накара съветския " да си заплати " за опита да манипулира миналогодишните президентски избори в интерес на Доналд Тръмп - изказване на американското разузнаване, отричано гневно от Кремъл. Почти по едно и също време със задействането на следващите наказания поради отравянето на Навални рублата мигновено пропадна с повече от %. Самият Путин отговори шеговито на тежките думи на Байдън, само че Москва отзова посланика си от Вашингтон " за съвещания " . Изявлението на Байдън наподобява хвърли руско-американските връзки в най-голямата рецесия от години. Но всичко разказано дотук надали звучи толкоз извънредно поради всички руско-американски рецесии, които се изредиха след 2014-а.
Тази седмица се навършиха 7 години от събитието, което тласна Съединените щати и Русия към тази серпантина от рецесии. Каква е равносметката за Путин и за руснаците 7 години след анексирането на Крим?
На въпрос за какво Владимир Путин реши да причисли Крим към Русия , пред БНР Константин Скоркин - публицист и коментатор в Московския център на „ Карнеги “, отговори:
„ Мисля, че основната му мотивация беше да остане в историята. Той искаше да влезе в учебниците по най-нова история на Русия и го направи. Към това се прибавят и изброените от вас цели. Налице е и моментът със стратегическата сигурност. Русия трябваше да укрепи позициите си в Черноморския басейн, с цел да се застрахова от възможен дрейф на Украйна към Запада и НАТО. Разбира се, имаше проблем и с рейтинга. Както знаем, преди 2014 година в Русия имаше огромни митинги. Рейтингът на властта беше доста невисок. В редиците на опозицията се оказаха разнообразни сили - от извънредно леви до извънредно десни. Започна да се основава единен фронт на опозицията... През 2014 година Путин обърна обстановката в своя изгода, тъй като съветското общество откликна с възторг на концепцията за присъединение на Крим и за възобновление на великодържавието. Рейтингът на Путин се усили до невероятни мащаби (се изстреля до небесата). Чрез интервенция във вътрешните работи на Украйна Путин съумя да преодолее политическата рецесия в Русия. В същото време опозицията беше разграничена. Националистическата ѝ част нямаше по какъв начин да не поддържа курса към великодържавие. Либералната част естествено нямаше по какъв начин да го поддържа, само че властта към този момент можеше да я упреква в антипатриотизъм, в това, че извършва инструкции на Запада и че не желае да поддържа връщането на изконни съветски територии. С този ход Путин си реши доста вътрешнополитически проблеми “.
Това е така наречен „ кримски консенсус “. Какво става с кримския консенсус и с рейтинга на Путин седем години по-късно?
До огромна степен кримският консенсус към този момент приключи съществуването си. Еуфорията от присъединението на Крим изигра огромна роля, само че след това стартира да се изпарява. Отговорът на този дръзновен външнополитически ход станаха изолацията на Русия и западните наказания. Макар че те не доведоха до срив на съветската стопанска система, последователно тя стартира да стагнира поради прекъсването на потока от вложения. Руснаците усещат това по личните си джобове. Цената на Крим закупи материално изражение и по тази причина не наподобява толкоз привлекателна, колкото през 2014 г.
Освен това, поради влошаващата се икономическа обстановка, властта в Русия предприе редица непопулярни ограничения като пенсионната промяна. По този метод беше нарушен още един мълчалив консенсус сред Путин и съветското общество: всички ограничавания на политическите свободи и на свободата на словото се компенсират от това, че Путин обезпечава на хората заслужен живот и обществен комфорт. Неговата пенсионна промяна засегна обществения комфорт на най-уязвимите пластове от популацията и това се отрази както на рейтинга на Путин, по този начин и на имиджа на властта като цяло.
От една страна, както казахте, Русия заплати и продължава да заплаща висока цена за Крим под формата на наказания и изолираност. От друга обаче образно сподели на Запада, че може са работи задоволително уверено, в случай че е належащо и че има някои червени линии, които не трябва да бъдат преминавани. Правилно ли постъпи Русия тогава от позиция на личните си ползи и можеше ли да работи иначе?
Струва ми се, че тогава Русия разполагаше с голям брой лостове за влияние, с цел да подсигурява ползите си в Украйна, без да прибягва до потреблението на въоръжена мощ или до някакви специфични интервенции. Струва ми се, че Москва можеше да резервира козовете си и да изиграе партията, а не да я скапва.
Доколко реален е оповестеният неотдавна от украинските управляващи проект за деокупация на Крим?
Не мисля, че създателите на проекта имат вяра, че Украйна може да си върне Крим в обозримо бъдеще. Мисля, че това е кардинален въпрос за настоящия водач на Русия и за евентуалните му приемници, в случай че желаят да запазят рейтингите и властта си. Украйна не може да се примира със загубата на Крим. Ще се опита да притегли някаква интернационална поддръжка за кримската платформа. Това може да стане мотив за някакви следващи наказания против Русия. Не имам вяра обаче, че е реалистично реализирането на този проект в близко време.
Друга болна тематика за руско-украинските връзки е обстановката в Донбас. Очевидно Киев няма желание да извършва Минските съглашения, а Москва не желае да ги преразглежда. Има ли излаз от задънената улица?
Напълно сте прав, че донбаската обстановка е в задънена улица. Позициите на страните са кардинално противоположни по главния въпрос - въпроса за предаването на контрола върху руско-украинската граница. Украйна желае първо да получи контрола върху границата, да демилитаризира територията, която сега не се управлява от Киев, и едвам по-късно да има избори, да се образуват някакви политически органи, т.е. да се ползва политическата част на Минските съглашения. Русия желае първо да бъде приложена политическата част: производство на избори, приемане на промени в украинската конституция за особения статут на Донбас и най-после предаване на контрола върху границата.
От позиция на Украйна това в действителност е проект за конфедерализация на страната. В състава A се включва административна единица, в която ще живеят огромен брой съветски жители, доколкото Русия интензивно раздава там свои паспорти, която ще бъде на процедура политически самостоятелна от Киев, само че в това време ще въздейства на киевската политика. Естествено този проект е недопустим за Украйна. Навремето Минските съглашения бяха подписани, когато украинската войска претърпя проваляне по време на антитерористичната интервенция в Донбас. Трябваше незабавно да бъдат прекъснати бойните дейности и да бъде подписан мир. Порошенко се съгласи на тези условия, без да има намерение да ги извършва. Не има намерение да ги извършва и Зеленски.
Ситуацията остава задоволително напрегната. Какво да прави Русия в тази обстановка? Русия продължава да държи на буквата на Минските съглашения и счита, че Донбас би трябвало да бъде реинтегриран в Украйна, като статутът му на обособена самостоятелна единица бъде закрепен в украинската конституция. Очевидно стратегическият план на Русия е, че в случай че има собствен анклав в състава на Украйна, то ще може да въздейства върху политиката ѝ. Т.е., да възпира Украйна от встъпване в НАТО и от доближаване със западните структури. Това е проект за удържане на Украйна в орбитата на Русия.
Времето минава. Донецката и Луганската национална република от ден на ден се отдалечават от Украйна. Те имат изцяло друг дневен ред, друго осведомително поле и надлежно се стремят към доближаване с Русия. Дали обаче е допустимо да се причислят към нея? Естествено, че никой няма да причислява Донбас в близко време. Поне до момента в който работи минският развой и до момента в който вървят тези договаряния. Русия ще усилва въздействието си, само че към този момент и дума не може да става за присъединение. Републиките ще съществуват под формата на съветски протекторати като други самопровъзгласени и непризнати републики на територията на някогашния Съветски съюз: Приднестровието, Южна Осетия и т.н.
Преди към две години съветският министър на външните работи Сергей Лавров сподели в изявление за радио „ Комсомолская истина “, че Русия не може да си разреши да загуби цяла Украйна поради Донбас. Думите му бяха в отговор на обвиняванията, че политиката на Москва в Донбас е прекомерно внимателна. Тогава се запитах дали в действителност Русия към този момент не загуби цяла Украйна поради Крим.
Да, естествено. 2014 година се трансформира в повратна точка в връзките сред двете страни. Русия имаше доста лостове за влияние, с цел да успее да откри общ език с новата власт в Киев. Да отбрани ползите на рускоезичните жители и да не загуби политическото си въздействие. Затова този внезапен ход през 2014 година постави завършек на дружбата сред Русия и Украйна за дълги години напред. Руският бизнес пагубно загуби позициите си в Украйна, последваха взаимни наказания, единствената сфера, която остана е преносът на газ, за чиито условия непрекъснато се водят разногласия. Проруските политици също изгубиха въздействието си, защото огромна част от територията остана отвън политическото поле на Украйна. В Крим и част от Донбас постоянно се е гласувало за проруски политици. Така проруските политици в Украйна, наследниците на Партията на районите, в никакъв случай към този момент няма да могат да получат такава известност, каквато имаха до 2014 година Това е огромен раздор сред две доста близки приятелски страни.
Интервюто с Константин Скоркин можете да чуете в звуковия файл.
Тази седмица се навършиха 7 години от събитието, което тласна Съединените щати и Русия към тази серпантина от рецесии. Каква е равносметката за Путин и за руснаците 7 години след анексирането на Крим?
На въпрос за какво Владимир Путин реши да причисли Крим към Русия , пред БНР Константин Скоркин - публицист и коментатор в Московския център на „ Карнеги “, отговори:
„ Мисля, че основната му мотивация беше да остане в историята. Той искаше да влезе в учебниците по най-нова история на Русия и го направи. Към това се прибавят и изброените от вас цели. Налице е и моментът със стратегическата сигурност. Русия трябваше да укрепи позициите си в Черноморския басейн, с цел да се застрахова от възможен дрейф на Украйна към Запада и НАТО. Разбира се, имаше проблем и с рейтинга. Както знаем, преди 2014 година в Русия имаше огромни митинги. Рейтингът на властта беше доста невисок. В редиците на опозицията се оказаха разнообразни сили - от извънредно леви до извънредно десни. Започна да се основава единен фронт на опозицията... През 2014 година Путин обърна обстановката в своя изгода, тъй като съветското общество откликна с възторг на концепцията за присъединение на Крим и за възобновление на великодържавието. Рейтингът на Путин се усили до невероятни мащаби (се изстреля до небесата). Чрез интервенция във вътрешните работи на Украйна Путин съумя да преодолее политическата рецесия в Русия. В същото време опозицията беше разграничена. Националистическата ѝ част нямаше по какъв начин да не поддържа курса към великодържавие. Либералната част естествено нямаше по какъв начин да го поддържа, само че властта към този момент можеше да я упреква в антипатриотизъм, в това, че извършва инструкции на Запада и че не желае да поддържа връщането на изконни съветски територии. С този ход Путин си реши доста вътрешнополитически проблеми “.
Това е така наречен „ кримски консенсус “. Какво става с кримския консенсус и с рейтинга на Путин седем години по-късно?
До огромна степен кримският консенсус към този момент приключи съществуването си. Еуфорията от присъединението на Крим изигра огромна роля, само че след това стартира да се изпарява. Отговорът на този дръзновен външнополитически ход станаха изолацията на Русия и западните наказания. Макар че те не доведоха до срив на съветската стопанска система, последователно тя стартира да стагнира поради прекъсването на потока от вложения. Руснаците усещат това по личните си джобове. Цената на Крим закупи материално изражение и по тази причина не наподобява толкоз привлекателна, колкото през 2014 г.
Освен това, поради влошаващата се икономическа обстановка, властта в Русия предприе редица непопулярни ограничения като пенсионната промяна. По този метод беше нарушен още един мълчалив консенсус сред Путин и съветското общество: всички ограничавания на политическите свободи и на свободата на словото се компенсират от това, че Путин обезпечава на хората заслужен живот и обществен комфорт. Неговата пенсионна промяна засегна обществения комфорт на най-уязвимите пластове от популацията и това се отрази както на рейтинга на Путин, по този начин и на имиджа на властта като цяло.
От една страна, както казахте, Русия заплати и продължава да заплаща висока цена за Крим под формата на наказания и изолираност. От друга обаче образно сподели на Запада, че може са работи задоволително уверено, в случай че е належащо и че има някои червени линии, които не трябва да бъдат преминавани. Правилно ли постъпи Русия тогава от позиция на личните си ползи и можеше ли да работи иначе?
Струва ми се, че тогава Русия разполагаше с голям брой лостове за влияние, с цел да подсигурява ползите си в Украйна, без да прибягва до потреблението на въоръжена мощ или до някакви специфични интервенции. Струва ми се, че Москва можеше да резервира козовете си и да изиграе партията, а не да я скапва.
Доколко реален е оповестеният неотдавна от украинските управляващи проект за деокупация на Крим?
Не мисля, че създателите на проекта имат вяра, че Украйна може да си върне Крим в обозримо бъдеще. Мисля, че това е кардинален въпрос за настоящия водач на Русия и за евентуалните му приемници, в случай че желаят да запазят рейтингите и властта си. Украйна не може да се примира със загубата на Крим. Ще се опита да притегли някаква интернационална поддръжка за кримската платформа. Това може да стане мотив за някакви следващи наказания против Русия. Не имам вяра обаче, че е реалистично реализирането на този проект в близко време.
Друга болна тематика за руско-украинските връзки е обстановката в Донбас. Очевидно Киев няма желание да извършва Минските съглашения, а Москва не желае да ги преразглежда. Има ли излаз от задънената улица?
Напълно сте прав, че донбаската обстановка е в задънена улица. Позициите на страните са кардинално противоположни по главния въпрос - въпроса за предаването на контрола върху руско-украинската граница. Украйна желае първо да получи контрола върху границата, да демилитаризира територията, която сега не се управлява от Киев, и едвам по-късно да има избори, да се образуват някакви политически органи, т.е. да се ползва политическата част на Минските съглашения. Русия желае първо да бъде приложена политическата част: производство на избори, приемане на промени в украинската конституция за особения статут на Донбас и най-после предаване на контрола върху границата.
От позиция на Украйна това в действителност е проект за конфедерализация на страната. В състава A се включва административна единица, в която ще живеят огромен брой съветски жители, доколкото Русия интензивно раздава там свои паспорти, която ще бъде на процедура политически самостоятелна от Киев, само че в това време ще въздейства на киевската политика. Естествено този проект е недопустим за Украйна. Навремето Минските съглашения бяха подписани, когато украинската войска претърпя проваляне по време на антитерористичната интервенция в Донбас. Трябваше незабавно да бъдат прекъснати бойните дейности и да бъде подписан мир. Порошенко се съгласи на тези условия, без да има намерение да ги извършва. Не има намерение да ги извършва и Зеленски.
Ситуацията остава задоволително напрегната. Какво да прави Русия в тази обстановка? Русия продължава да държи на буквата на Минските съглашения и счита, че Донбас би трябвало да бъде реинтегриран в Украйна, като статутът му на обособена самостоятелна единица бъде закрепен в украинската конституция. Очевидно стратегическият план на Русия е, че в случай че има собствен анклав в състава на Украйна, то ще може да въздейства върху политиката ѝ. Т.е., да възпира Украйна от встъпване в НАТО и от доближаване със западните структури. Това е проект за удържане на Украйна в орбитата на Русия.
Времето минава. Донецката и Луганската национална република от ден на ден се отдалечават от Украйна. Те имат изцяло друг дневен ред, друго осведомително поле и надлежно се стремят към доближаване с Русия. Дали обаче е допустимо да се причислят към нея? Естествено, че никой няма да причислява Донбас в близко време. Поне до момента в който работи минският развой и до момента в който вървят тези договаряния. Русия ще усилва въздействието си, само че към този момент и дума не може да става за присъединение. Републиките ще съществуват под формата на съветски протекторати като други самопровъзгласени и непризнати републики на територията на някогашния Съветски съюз: Приднестровието, Южна Осетия и т.н.
Преди към две години съветският министър на външните работи Сергей Лавров сподели в изявление за радио „ Комсомолская истина “, че Русия не може да си разреши да загуби цяла Украйна поради Донбас. Думите му бяха в отговор на обвиняванията, че политиката на Москва в Донбас е прекомерно внимателна. Тогава се запитах дали в действителност Русия към този момент не загуби цяла Украйна поради Крим.
Да, естествено. 2014 година се трансформира в повратна точка в връзките сред двете страни. Русия имаше доста лостове за влияние, с цел да успее да откри общ език с новата власт в Киев. Да отбрани ползите на рускоезичните жители и да не загуби политическото си въздействие. Затова този внезапен ход през 2014 година постави завършек на дружбата сред Русия и Украйна за дълги години напред. Руският бизнес пагубно загуби позициите си в Украйна, последваха взаимни наказания, единствената сфера, която остана е преносът на газ, за чиито условия непрекъснато се водят разногласия. Проруските политици също изгубиха въздействието си, защото огромна част от територията остана отвън политическото поле на Украйна. В Крим и част от Донбас постоянно се е гласувало за проруски политици. Така проруските политици в Украйна, наследниците на Партията на районите, в никакъв случай към този момент няма да могат да получат такава известност, каквато имаха до 2014 година Това е огромен раздор сред две доста близки приятелски страни.
Интервюто с Константин Скоркин можете да чуете в звуковия файл.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ